Аз тръгвам след пролетния вятър -
защо ме пусна сам преди зора?
Какво ще кажа аз на планината,
която под билата ни събра,

на птиците, които вечер пяха,
на склона, който над града расте,
на хората, които с нас вървяха?...
За тебе първо ще попитат те.
Евтим Евтимов

Помни тревогите на всяка среща,
изплакани по пътища сълзи,
изстрадани часове горещи
и всяка моя дума зяпази.

И ако утре ме завее зима,
в душата твоя да не легне страх.
Когато спомени човек си има,
той може после да живее с тях.
Евтим Евтимов

И винаги до мене - твойто рамо,
и винаги до теб заставам аз,
и винаги да бъдем с тебе двама,
дори да има мъка между нас.

Тъй както тези стихове у мене:
понякога останали без звук,
понякога от нещо разделени,
но никога - един без друг.
Евтим Евтимов

Преследвана цяла нощ от ветровете,
снегът вали навън до сутринта.
И побеляват  вече върховете.
И побелява после вечерта.

И ти от тази първа зима страдаш.
Защо трепереш? Нека вее хлад.
Ти мойте в мойте песни ще останеш млада,
дори да остарее тоя свят.
Евтим Евтимов

Душата ми полека те обсеби,
душата ми докрай те покори,
а все не стихва битката за тебе
и все така душата ми гори.

А още върху страшната жарава
на чувствата изгаря моя ден
и тази битка вечно продължава.
И вечно си оставам победен.
Евтим Евтимов

А бяхме толкоз мрачни и смълчани,
заключени във своите сърца.
И отведнъж събрахме длани в длани -
пред нас играеха деца!

Света играеше пред нас. Земята
припомняше ни първите игри.
И чезнеше от мислите мъглата.
И тръгвахме си толкова добри...
Евтим Евтимов

Сега до мене непрестанно крачиш
и чувам най-човечните слова;
сега за мене може да заплачеш
и аз се радвам даже на това.

А нещо в мене вече побелява
и скоро ще настъпи старостта.
И може би една сълза тогава
със хиляди не мога да платя.
Евтим Евтимов

Това броено, неспокойно време
променя бързо нашите черти
и спомените иска да ни вземе.
А в мен предишната оставаш ти.

И пак - реки и пътища горещи,
и пак - звезди и ветрове на юг,
и пак - раздели, неразделни срещи,
и пак - завинаги един до друг.
Евтим Евтимов