Към върха вървяха тъмни буки,
за ръце отдавна заловени.
По-високи не видях аз тука,
сякаш бяха за това родени.

Да живеят там самодоволни,
като ветровете, напосоки.
Бяха вечни тука, бяха волни,
затова, че са така високи.

Но излъгах се. Когато близко
спрях до техните зелени стволи,
бяха седем пъти те по-ниски
от онези силни буки долу.

Ах, защо повярвах ти, измамо?
Беше мястото високо само.

Евтим Евтимов